Един от най-разпознаваемите български скулптори, два пъти министър на културата и председател на Народното събрание. Живот, белязан от творчески успехи, политическо влияние и скандали.
На 6 ноември 2026 г. България се раздели с Вежди Рашидов. Той почина на 74-годишна възраст. С неговата смърт приключи един необикновен житейски път, но не и разговорът за наследството му.
Защото Вежди Рашидов не беше просто скулптор, нито просто политик. Той беше представител на онзи особен тип публични личности в България, при които художественият авторитет, политическата власт и личното влияние се преплитат до степен, в която става трудно да бъдат разграничени.
Именно това прави неговата биография толкова интересна — и толкова противоречива.
От Димитровград до световните галерии #
Роден на 14 декември 1951 г. в Димитровград, Вежди Летиф Рашидов преминава през трудности в ранните години на живота си, преди да намери своето призвание в изобразителното изкуство.
През 1970 г. завършва Художественото училище „Илия Петров“ в София, а през 1978 г. — специалност „Скулптура“ в Художествената академия.
Още от края на 70-те години започва да участва в изложби, биеналета и международни художествени форуми. Негови произведения достигат до известни художествени колекции според публикуваната му творческа биография.
Рашидов изгражда разпознаваем художествен почерк, в който човешката фигура, лицето и експресивната пластична форма заемат важно място.
Това е частта от биографията му, която заслужава признание независимо от политическите пристрастия.
Художественото постижение не става по-малко значимо само защото неговият автор впоследствие е вземал спорни политически решения.
Но важи и обратното: талантът не освобождава никого от отговорност.
Когато творецът влезе във властта #
С политическото си издигане Рашидов се превръща в една от най-разпознаваемите фигури на ГЕРБ.
Той е министър на културата в две правителства на Бойко Борисов, а през 2022 г. достига до един от най-високите постове в държавата — председател на 48-ото Народно събрание.
Политическата му кариера поставя въпрос, който далеч надхвърля личността му:
Достатъчен ли е авторитетът на известен творец, за да бъде той успешен държавен управленец?
Отговорът не е еднозначен.
Сред най-видимите проекти, свързвани с управлението му, е Националната галерия „Квадрат 500“. Тя разшири възможностите за представяне на художественото наследство на България и се превърна във важна част от културната инфраструктура на столицата.
Но оценката за един министър не може да се изчерпва с откриването на музеи и културни пространства. Тя изисква отговори и на други въпроси: как се разпределят публичните средства, доколко прозрачни са решенията, как се подкрепят независимите творци и какво остава като устойчив резултат след края на мандата.
Политическата близост и цената на влиянието #
Вежди Рашидов поддържаше дългогодишни отношения с Бойко Борисов. Тази близост сама по себе си не е доказателство за злоупотреба или неправомерно поведение.
Тя обаче е основание за легитимен обществен въпрос: къде свършва личното приятелство и къде започва институционалната отговорност?
Когато известен творец получи политическа власт, обществото има право да очаква от него повече от лична харизма и творчески авторитет. То има право да очаква прозрачност, отчетност и уважение към институциите.
Скандалът от 2023 г. — думите, които сложиха край на политическата кариера #
През август 2023 г. политическата биография на Вежди Рашидов претърпя драматичен обрат.
По време на парламентарно обсъждане на промени в Закона за защита от домашното насилие включен микрофон улови негова нецензурна и обидна реплика, свързана с жертвите на сексуално насилие.
Изказването предизвика силна обществена реакция. От ГЕРБ се разграничиха от думите му. Рашидов поднесе извинение и подаде оставки от ръководни позиции, а впоследствие се оттегли и като народен представител.
Това не беше просто поредният политически скандал. Случаят засегна фундаменталния въпрос за отношението на държавната власт към хората, преживели насилие.
Когато представител на политическия елит използва унизителен език по подобна тема, проблемът не се изчерпва с нарушаването на добрия тон. Той засяга доверието на гражданите, че институциите разбират тежестта на проблема и са способни да защитят пострадалите.
Извинението беше необходимо. Оттеглянето беше политическа последица. Но нито едното, нито другото може да изтрие случилото се от обществената памет.
Оттегляне от политиката — но не напълно #
През 2023 г. Рашидов обяви, че напуска политиката.
През септември 2026 г. обаче името му отново се появи в политически контекст — като член на инициативен комитет, подкрепящ президентска кандидатура.
Това участие не означаваше връщане към парламентарен пост или партийно ръководство, но показа, че Рашидов продължава да бъде част от публичните политически процеси.
Завръщането към изкуството #
След напускането на парламента Рашидов отново насочи вниманието си към художествената работа. В края на 2025 г. представи изложбата „Дървото“ с акварели и рисунки, посветени на жизнения цикъл.
Това завръщане към ателието имаше символично значение. Човекът, който години наред беше свързван с парламентарни спорове, министерски решения и политически конфликти, отново застана пред публиката преди всичко като художник.
Изкуството беше това, което го направи известен. Политиката го превърна във влиятелен държавник. Но политиката беше и причината част от обществото да започне да възприема името му през призмата на скандалите, а не на скулптурите.
Може ли талантът да оправдае политическите грешки? #
Отговорът трябва да бъде категоричен: не.
Но също толкова погрешно би било политическите грешки да се използват като основание за отричане на реалните художествени постижения.
Зрялото общество трябва да може да прави разлика между двете: да признае таланта на един скулптор, без да идеализира политика; да оцени културните проекти, без да премълчава управленските проблеми; да изрази уважение към починал човек, без да превръща некролога му в политическа амнистия.
Как ще запомним Вежди Рашидов? #
За едни той ще остане талантлив скулптор, преодолял трудно детство и достигнал до международно признание. За други — министър, свързан с важни културни проекти. За трети — политик, чието поведение и публични изказвания многократно са предизвиквали остри реакции.
Всички тези образи са част от една биография. Нито един не бива да бъде заличаван за удобство на останалите.
Историята не е длъжна да избира между възхвалата и заклеймяването. Нейната задача е да съхрани фактите и да даде възможност за справедлива оценка.
Вместо заключение #
Вежди Рашидов си отиде на 6 ноември 2026 г.
След него остават скулптури, рисунки, художествени отличия, институционални решения, политически конфликти и думи, които няма да бъдат забравени.
Смъртта заслужава човешко уважение. Но уважението не означава мълчание за неудобните страници от миналото.
Талантът заслужава признание. Властта изисква отговорност. А историята има нужда и от двете истини.
Поклон пред паметта на Вежди Рашидов.
Заглавното изображение е илюстрация, не документална фотография.
